Непрекъснато чувам за "лошите деца". Е! Лоши... колко да са лоши ... Онези, създаващи проблеми на околните...

Редовно, от време на време или пък изведнъж изненадвайки госпожата, която не е очаквала точно такава постъпка от точно това дете. Пречещите по време на часовете, биещите се, агресивните, твърде пасивните, несдържаните, хитруващите, алчните, неовладените, гонените от часовете, горделивите, ревливите ......

Работата на учителите с такива деца ми прилича на "борбата" на фризьор, който се опитва да направи хубава прическа от една занемарена коса - прокапала, безжизнена, цъфтяща... Той опитва да я върти и така, и онака, да й придава тази или онази форма, но ... прическата не се получава, защото косата не може да покрие, да кажем, плешивите участъци по главата, дължината й не стига, за да бъде навита на ролки, блясъкът така и няма да се получи, защото тя е напълно девитализирана...

Да, тази коса може и да има нужда от прическа, но най-напред тя се нуждае от друг вид грижи - добра храна, витамини, редовно миене, ресане, използване на качествени продукти...

Училището има изисквания към децата. То очаква от тях форма (прическа) и се опитва да ги нагоди към нужната такава - да бъдат добри, отговорни, дисциплинирани, скромни, да не закъсняват, да имат по-високи бележки, да не гребат с шепа бонбони от почерпката, да не завиждат, да не злословят, да не се сърдят заради дреболии, да бъдат благодарни.....

Но често се получава така, че искаме от децата това, което те нямат. И нека се запитаме - какво ли стои зад тази невъзможност да съответстваш на нужната форма?

Общувайки с немалко "лоши деца", стигнах до изводa: зад това дразнещо поведение в повечето случаи стои някакъв вид вътрешно страдание. Степен на болка или някакъв душевен дискомфорт, който обикновено не интересува околните, защото самите околни страдат от неудобството, създавано от малките "лошковци", и това неудобство ги заслепява по отношение на децата, оставяйки на много заден план емпатията, която е толкова нужна именно тук...

Докато учителите старателно се занимават с "прическата", на кого се пада ролята да поддържа здравето на "косата"? И кое е това, което определям като "здраве"?

Здравето е човешкото в човека. Неговият емоционален свят. Преживяванията му. Чувствата му в цялото им многообразие и често амбивалентност.

И ролята на витализатора в най-големия си дял се пада на родителите. Разбира се, тя може да бъде поемана и от всеки друг загрижен и заинтересован възрастен. Но все пак родителите са именно тези, за които би било най-естествено:

* да се обърнат към човешкото в детето, да признаят съществуването на въпросното, да проявят искрен интерес към такова;

* да създадат защитена и доверителна среда, в която детето би могло да се чувства комфортно и приемано в споделянията или пък в премълчаванията си;

* да помогнат на детето в преработването на изпитваните чувства и емоции, в придаването на смисъл на преживяваното;

* да му бъдат емоционални опора и подкрепа, без оценка, без съдене;

Повярвайте, за едно дете, освен да одобрите бележника му, е важно да чуете и какво го е накарало да се усмихва или го е натъжило днес в училището, дали си е играло/говорело с приятеля в междучасието или нещо му е попречило за това, какви чувства е предизвикал у него прочетеният разказ, забележката на госпожата, колекцията на стикитата на Боби от 2 "г", по-късното ви прибиране от работа или по-голямото ви внимание към по-малкото братче...

Освен да го заведете в музей, на концерт; освен да му купите нова дреха, играчка или книга; освен да му размахате пръст за това или онова, детето най-напред се нуждае от духовно и душевно общуване, от истинска емоционална близост и опора, честност, искреност и доверие.

Както се изрази веднъж едно познато слънчице: "Мамо! Искам живата любов!"

Освен да отговорите на някой негов въпрос, то се нуждае и от това да се поинтересувате -  какво го е подбудило да ви го зададе, и какво може би ви казва (съобщава) с него?

Детето иска да бъде сигурно, че споделяйки с родителя за свой успех, то ще бъде поощрено за доброто представяне, а при неуспех, вместо упрекнато или засрамено, да бъде подкрепено с разбиране, а също така и с размисли и идеи за решаване на проблема. 

От голямо значение за него е и това, че не само успехът или неуспехът са важни за родителя. Че му е важна И Емоцията на детето от новопридобитото знание или умение; радостта му, чувството и трепетите, които са предизвикали у него солото на цигулка или руладата на оперната прима от посетения концерт; задъхването му от красотата на гледката на бурно увяхващата есенна природа, птичите гласове или усмивката на съученичката от последния чин...

Един стар експеримент е показал, че малките бебета много по-добре се справят с познавателните функции в присъствието на майките си. С порастването детето постепенно се откъсва от майка си и последната вече няма как непрекъснато да се намира редом с детето, което е застанало на пътя на познанието в училището (или каквито и да било други пътища на самодоказване и самореализация). Но безусловната й обич, инжектирана през първите 7 (или 17) години именно посредством живия интерес и подкрепата на емоционалното в детето, може да продължи да звучи в душата му през целия му живот. 

Тя ще се проявява в усещането за вътрешната му сигурност и спокойствие: "Аз съм обичан, приеман, ценен. И мога да обичам, да приемам, да ценя". Тази сигурност всъщност е онази виталност на "косата" . Виталност, необходима за хубавата "прическа". Виталност, породена от безусловната родителска обич и породила способността на самото дете за Обич. Способността за Обич, без която не може да съществува и да се проявява пълноценно и другата необходима способност - Способността за Познание.

Стъпило върху способността си за Обич, детето ще има много по-стабилна самооценка. Трудно ще я разклати фактът, че в бележника на приятелчето шестиците са повече на брой; че този път по физическо неговия отбор загуби; че някой му е настъпил крака, по-бързо се е сетил за правилния отговор или пее по-добре. Трудно ще му хрумне да си надписва шестиците; да гребе храна от почерпката (която е символ на топлината и обичта), без да го интересува дали е стигнала и за другите; да се обажда, без да вдига ръка само и само да изпъкне, защото е свикнало да оцелява само така, превъзхождайки на всяка цена; да плаче по повод и без, търсейки внимание и грижа, заблуждавайки се, че така получава и обичта......

Дарете детето с Живата любов! Емпатизирайте, преди да систематизирате! Оставете на по-заден план фокуса върху функцията, която детето изпълнява за вас. Обърнете се към човешкото в него!

И ще видите какво ще се случи!       

Автор: Ирина Янчева-Карагяур /консултант по позитивна психотерапия/

редакция: Таисия Ота