щастието, то поне на: всичко е ОК. И като махнеш това същото мъничко нещо – ето го и щастието. Но нещото все се появява от някъде: ту ни боли кръста, или неприятности в работата, или пък ни се е появил пърхот, или нещо сме загубили, или трябва да отидем на зъболекар, или времето е лошо.... А ако не беше така всичко щеше да е ОК. Върнете живота си пет минути назад и – ще обичам живота, ще съм щастлив, ще съм радостен. После кръста ни минава, пърхота изчезва, декември се изтъркулва, но отново има ново „нещо”.

Идва май, а коремът все още не е прибрал зимните си запаси. После пък ще дойде плажът... Избави ме от корема ми и ще съм най-щастливият човек!

Неприятностите в работата се изгладиха, но пък се появи командировка: пътуване, хотели, настаняване... ех, ако си бях останал у дома как можех да си почина... А ако останеш у дома – чистене, подреждане, ремонти... Де да бях другаде...

Постоянството на това пречещо „Нещо”, винаги присъстващо в полезрението ни, ме навежда към мисълта, че то е едно необходимо условие от живота. Като силата на тежестта срещу която може да протестираш, но е безсмислено.

Да чакаш, това нещо, което ни отделя от блаженството или поне от сносното: ”Всичко е ОК”... струва ли си? Защото него винаги ще го има.

Това е някакъв капан на съзнанието, ментален капан, потребност на непознатата ни подличност, която сякаш за всеки случай се бои от пълнотата на живота, в който не трябва да се оплакваш и да мрънкаш. И тази подличност яростно се съпротивлява на опита да махнем пречещото нещо и връща съзнанието ти към него...

И не знаем да игнорираме ли въпросната подличност или да се научим със съзнателно усилие да усещаме щастието дори в присъствието на „нещото”.

Или пък да се вслушаме в нея, да я утешаваме и водим диалог, да я галим по главата и да се опитаме да разберем какво точно й трябва... и всичко тогава ще е ОК.

Автор: Сергей Волков за Psychologies.ru