хора. Много често тя попадаше в болница с изостряне на психическото състояние. В края на краищата й подбраха лекарства, които тушираха кризите, така че тя можеше да живее в дома си.

Тук тя беше под постоянната опека на любящата си майка, за която дъщерята бе единствен смисъл и съдържание на живота. Майката отдавна беше разведена. Тя по цели дни се занимаваше с дъщеря си, но това не беше общуване с нея, а битови грижи – за правилното хранене, приема на лекарствата, режимът на сън. Тя дори обличаше дъщеря си. На разходки излизаха все по-рядко, тъй като самата майка остаряваше, а и често самата дъщеря не искаше да напусне пределите на дома и на стаята си.

Майката не се решаваше да настоява за каквото и да било, тъй като ужасно се боеше да не би ако възникне конфликт, той да не влоши състоянието й. Аз ги познавах и майката няколко пъти ме канеше, за да поговоря с дъщерята. Не се получаваше истински контакт, дъщерята не възприемаше задаваните въпроси. Но след второто ми посещение тя започна да разказва за света на своите представи, в които живееше. Разбира се този разказ беше на нейния странен език и почти неразбираем. Но все пак беше вид осъществяване на контакт с друг човек. Това беше временен изход от напълно затвореното пространство на нейното съществува. Тя започна да ме познава и дори понякога проявяваше признаци на приветливост и готовност да сподели своите фантазии.

Това внушаваше някаква надежда, но нямаше условия за разширяване на кръга от контакти, а и не се виждаше инициатива от нейна страна. Майката правеше всичко за нея, едва ли не слагаше храната в устата й. Заради усещането на пълна безпомощност укрепваха това положение. Това беше затворен кръг.

Когато по мой съвет, майката правеше плах опит да предостави възможност на дъщерята да направи нещо сама, тя често се сблъскваше с неразбиране и съпротива. Та нали това беше мама, която до сега правеше всичко за нея. На дъщерята й беше къде къде по-лесно да живее в своя свят наготово, а на майката й беше по-лесно да приеме тази позиция, отколкото да се опита да я промени.

Когато майката почина, преместиха дъщерята в пансион за психически болни. Помислих си, че тя няма да може да се приспособи там, където болните трябваше да вършат много неща сами и даже да полагат основните грижи за себе си. Бях тотално поразен, когато стана чудо. Целият й живот се промени. Тя трябваше да дели различни задължения със останалите обитатели на пансиона и да установи отношения с тях. Сега тя трябваше сама да се къпе, облича, да подрежда стаята си.

Постепенно се научи да си приготвя лесни неща за ядене. След известно време дъщерята дори започна да изпълнява елементарна, но все пак, изискваща усилия и внимание, работа, за която й плащаха. За мое най-голямо учудване тя се включи в процеса с невероятен ентусиазъм. Самочувствието й се подобри и тя започна да се радва на живота! Познатите, които идваха да я посещават в пансиона, не можеха да я познаят. Тя сякаш се бе съживила, установи контакт със света, който бе загубила още в детството си.

Осиротяването доведе до второто раждане на дъщерята. Невероятен парадокс. Искрената любов на родителите и страхът им за болното и безпомощно дете, понякога само увеличава тази безпомощност и прави ситуацията безнадеждна, която без тяхното покровителство би могла да се промени.

Автор: Вадим Ротенберг, професор от университета в Тел Авив
Източник: wday.ru

Любовта на Вълка и Червената шапчица

Енергийни вампири: истина или мит?

Защо самостоятелните жени трудно си намират мъж?