Защото искам децата ми да са самостоятелни, инициативни и отговорни.

Докато работех в детска градина наблюдавах не малко случаи на родителска хиперопека.
Най-силният пример бе 3-годишният Сашко. Майка му смяташе,  че той е длъжен да изяжда всичко, в противен случай ще отслабне. Не зная как са  го хранили у дома, но при нас дойде с явно нарушение на апетита. Той механично дъвчеше и гълташе всичко, което му дадат. При това трябваше да го храним, защото „той още не може да яде самичък“.
Когато го храних за първи път не видях никакви емоции на лицето му: поднасям му лъжичката-отваря си устата, дъвчи, гълта.

Питам го: “Харесва ли ти попарата?“ – „Не“, но все пак дъвче и гълта.
Искаш ли още? – поднасям лъжицата – „Не“, но продължава на дъвче и да гълта.
„Като не ти харесва  - недей да ядеш!“
Сашко оцъкли очи от изненада.
Той не знаеше, че може и така.

В началото Сашко се наслаждаваше на полученото право да отказва храна и пиеше само компот. Но после започна да иска допълнително, от това, което му харесваше, а храната, която не обичаше отместваше.

При него се появи самостоятелност при избора. По-късно престанахме да го храним от лъжичка, защото храненето е естествена потребност. И гладното дете ще се нахрани само.
 Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня децата дълго. Когато бяха на годинка им връчвах лъжичката и сядах до тях. На годинка и половина те вече можеха да се хранят и с вилица.

Освен това Сашко ходеше до тоалетната в гащите. Майка му ни каза да го водим в тоалетната на всеки два часа.
„Вкъщи го слагам на гърнето и го държа, докато не направи всичко“. Като резултат вече голямото дете, чакаше да бъде заведено в тоалетната. Не можеше да дочака и правеше всичко в гащите, като дори не се сещаше да ги свали или да помоли за помощ. След седмица проблемът беше решен. „Искам да пишкам!“,  гордо съобщаваше Сашко и се оправяше към тоалетната.

Аз съм мързелива майка…
През почивните дни обичам да спя до късно.
Една събота се събудих към 11.
2-годишният ми син гледаше детско и дъвчеше баничка. Включил си телевизора сам, баничката също намерил сам в кухнята.
8-годишният вече не беше вкъщи. Предната вечер ме помоли да отиде с приятеля си на кино.  Казах му, че ме мързи да стана толкова рано и ако иска да ходи на кино да си навие часовника и да тръгва. Естествено, не се успа.

Разбира се, аз също бях нагласила алармата на телефота си и слушах как се оправя и затваря вратата, изчаках майката на приятеля му да ми прати SMS, но за детето това остана тайна
Освен това ме мързи да проверявам дали си е приготвил чантата, екипа за карате, да му суша дрехите след басейна и да уча с него (детето няма 3-ки).

Също така ме мързи да изхвърлям боклука, затова големият го изнася по пътя към училище.
Дори имам наглостта да го помоля да ми направи чай и да ми го донесе на компютъра. Подозирам, че с всяка година ще ставам все по-мързелива и по-мързелива.

Невероятна метаморфоза става с децата, когато дойде баба им. Големият на секундата забравя, че може да учи сам, да си стопли обяд, да си приготви чантата… Дори да заспи сам в стаята си се страхува, до него трябва да е баба му. А нашата баба не е мързелива…

Децата не са самостоятелин и инфантилни, когато това е изгодно на родителите!

© Анна Бикова, психолог