В днешно време от най-безобидния конфликт в училище започват побоища със сериозни травми за децата. Учители и родители все по-често признават, че децата решават проблемите помежду си със сила. И това не важи само за деца от семейства с проблеми или такива, които прекарват много време в компютърни игри и гледане на телевизия, както сме свикнали да мислим.
Какво да правим в такива случаи? Да наказваме? И как да предотвратим възможността от това детето ни да стане агресивно и жестоко?

Всеки случай е особен

За родителите не е лесно да разберат мащабите на проблема,  с който са се сблъскали. Кое дете се нарича „проблемно“. 5-годишното,  което реагира с гневен вик на родителското „Не!“, второкласникът, който се бие през междучасията или тийнейджъра, който решава конфликтите с юмруци? Много често психолозите съветват родителите на деца с подобни прояви да запишат децата си на спорт, където треньорът да ги ориентира за това, че не са важни рекордите на всяка цена, а развитието на човешките качества с помощта на спорта.  Само така придобитите умения няма да се използват срещу по-малките и беззащитни деца.

Родителите трябва да се притесняват, когато на детето му доставя удоволствие да причинява болка на друго дете и да гледа страданието му. Истински проблемно е това дете, което е агресивно до степен на жестокост. За тях такъв начин на поведение  е основна тактика. Ако детето се бие от време на време, но при това се съобразява с авторитета на по-възрастните  и е готово да приема обясненията  и забраните им – то поведението му е напълно нормално.

Агресивността като етап от развитието

Напълно ясно е, че с едно наказание проблемите на агресивното поведение няма да се решат. И то най-малкото поради една, често пропускана причина: личността на детето все още не е формирана. Според теорията на психоанализата, преминава през всички етапи на развитие, в това число и този на агресивността, която понякога може да придобие по-жестоки форми. За 1-2 годишните  деца агресията може да е напълно естествена реакция: бутнаха ме и а бутнах. Както и за тийнейджърите-бунтари, движени от желанието да се самоутвърдят , противопоставяйки се на околния свят.

Важно е енергията от  агресивността да се насочи в друга, не разрушителна, а съзидателна насока. Семейството, училището и обществото трябва да си взаимодействат съвместно в тази задача, така че възрастните да осъзнават и използват авторитета си, установявайки разумни забрани, а децата д аги възприемат този авторитет  като законна  и необходима сила, преобразувайки агресията си в приемливи чувства.

Семействата, в които се ражда жестокостта

Ако авторитетът на възрастните  е слаб или напълно отсъства детето започва да изразява агресивните си импулси върху околните може да свикне към такъв тип поведение. В изключителна опасност са децата, лишени от разбиране и съпреживяване на чувствата им от страна на родителите си. Такива деца не могат да опишат с думи душевното си страдание. Те никога не са срещали съчувствие от родителите си и затова не могат да съчувстват на другите“, обяснява детският психолог Морис Берже.
Често от 3-4 годишни деца може да чуете: “Много съм ти ядосани не зная как да се с правя с това!“. Родителите, без да вникват в проблема, просто казват: “Престани!“ Но дори детето да млъкне, агресията му не изчезва. Тя задължително се проявява някъде другаде или пък се превръща в автоагресия – чувство на вина, усещане за непълноценност и ненужност.

Така или иначе зад проявата на детската жестокост и грубост винаги стоят определени проблеми в семейството, в което расте детето. Най-вероятно семейството му е нестабилно, не му дава необходимото разбиране, топлина  и защита, като по този начин поражда проблемите на детето. Най-тежките ситуации обикновено произтичат там, където родителите не изпитват ни най-малко съмнение в правилността на постъпките си и възгледите си за възпитание. Те често прехвърлят отговорността си на друг – на обществото, на учителите, на лекарите. За да помогнат на детето си, самите родители трябва да реагират на поведението му адекватно и колкото се може по-рано.

Да не се възприема желанието да се обиди или набие, този който е предизвикал раздразнението у детето, за нещо нормално, но и да не се „вкара“ личността на детето в определението „агресивен“, разбирайки, че зад държанието му винаги е скрито някакво страдание. Според английският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът „антисоциалното поведение у децата е SOS сигнал, желание за получаването на подкрепа от силните и предизвикващи доверие хора.“ Точно този сигнал възрастните трябва да чуят у детето.

Очаквайте скоро "Как да реагираме на детската агресия!"

Лошите и добрите страни на детската агресия
Крещящата майка – как да не си го изкарваме на детето

Източник: wday.ru