Хвърлих се към дъщеря ми да искам прошка. Прегръщах я, целувах я, притисках я към  себе си – малка, нещастна, плакала половин ден и несправедливо осъдена. И  знаете ли, когато я прегърнах и казах: „Миличика, прости ми, не бях  права. Не трябваше да ти крещя. Толкова те обичам!“, в този момент очите й станаха толкова чисти и щастливи! И тогава станахме по-близки от когато и да било.

Сигурна съм, че трябва да искаме прошка от децата си, когато не сме прави,  ако незаслужено сме им викали или наказали, без да сме наясно със ситуацията. Да искаме извинение ако сме ги нагрубли, просто защото сме били в лошо настроение, ако сме ги ударили, след като не сме успели да се сдръжим. Защото в противен случай страната на детето ще гори дълги години.

Когато споделих мислите си с моя приятелка тя не се съгласи с мен: "Защо да искаме извинение от детето. То трябва да знае, че родителят винаги е прав. Той е непоклатим авторитет. И ако този авторитет в началото се кара, а после се извинява, то къде е истината? На детето е нужен уверен в себе си възрастен, а  не мекушаво същество, което се принизява до извинения."

Ето какво казват психолозите:

За детето родителят е нещо като бог. И всяко дете на определен етап от развитието си гледа на него като на супер - човек, който може всичко. А ние супер хората често ги изоставяме, лъжем и разбиваме илюзиите им. Ние се дразним, викаме и преставаме да бъдем надежда и опора, всеразбиращи, всепрощаваши и любящи. А понякога все пак трябва да си припомняме, че сме любящи! Родителят израства заедно с детето. Учи се и се разкрива, променя се. Той има право да сгреши и после да се поправи. Когато е крещял, викал, а след това преосмислил и разбрал, нека искрено да каже:“Извини ме, моля те!“

Подтиснатите обиди

Когато приятелката ми беше на 14 г., майка й я наказа несправедливо, а наказанието беше жестоко. Тогава майка й смяташе, че е права, а приятелката ми, че към нея са постъпили несправедливо. С течение на времето стана ясно, че тогава детето е било право. Но майката така и не поиска прошка от дъщеря си. Помисли си: "За какво да се връщаме назад? Вече е  голяма, ще разбере." Но момичето помни и ще помни цял живот. И сега, когато е на 30 г. чака майка й да й се извини.

Когато в детството се караме с родителите си, ние наказваме себе си и е много важно да простиш на родителите си, за да простиш на себе си, коментират още психолозите. Подтиснатите, непростени обиди продължават да оказват влияние и на вече възрастния човек. От това често зависи дали той ще стане уверен в себе си, дали ще постига целите си или ще остане такъв – непростен и винаге ще се обвинява за нещо.

Не се страхувайте да си признаете, че преди 10 или повече години не сте били прави. Може би тогава сте наказали детето защото не сте разбирали нещо. А сега сте пораснали, променили сте се и сте разбрали всичко. И кажете това на най-скъпия си и най-близкия човек – вашето дете. Ако живеем на страната на детето, и понякога под влиянието на емоциите или обстоятелствата, преминем от другата страна, но няма нищо нередно и унизително в това, да поискаш извинение.

Източник: kp.ru Превод: СР