После пак припадна и пак лекари…пак изследвания и пак всички „лекари“ ни обясняваха, че му няма нищо. Отново повярвахме, че всичко е наред. Момчето ми продължи да ходи на училище, да си играе с другите деца и всички да му се радват. Беше готин, всички деца го харесваха, а малкото му братче го обожаваше. Играеха си и малкият попиваше всичките хубави неща, на които го учеше батко му. Децата в училище се надпреварваха, кой да му е най-добрия приятел. Всички се допитваха до него за уроците по български, математика и т.н. Бях най-гордия баща в цялата вселена.

После пак припадък. И пак доктори…и пак изследвания… и пак цветя и рози…

Шест дни почивка. Беше страхотно, ходихме в провинцията, бяхме по басейни, говорехме си за всичко. За живота, за радостта, за музиката, за ценностите...говорехме си с него, все едно не е само на 11 години, а голям човек… Бях най-щастливия баща в цялата вселена.

Попита ме дали може следващата събота да покани приятелчета вкъщи…ей така да си поиграят… да си поговорят…“Разбира се, че може“ – казах аз.

Вчера след училище ни каза, че с приятелите са си разказвали, какво е станало през дългите празници и са се разбрали за събота. Усмихнах се и само казах: „Супер! Радвам се!“

Радвах се вчера…днес вече не…Днес просто съм празен…Защо?

Заради едно обаждане…от училището…“Г-не, момчето Ви припадна, извикахме бърза помощ…“

Линейката дошла за 20 минути…момчето ми било още живо…закарали го в болницата…ние бяхме там малко след него…чакахме един час… когато този изглеждащ, като век час изтече, докторите пак ни обясниха, че всичко ще е цветя и рози…но този път за последно…върху гроба на момчето ми…А само да можеше да са върху моя гроб...